Утвърждаването на принципа на правовата държава, разбирането на точния смисъл на независимостта на съда и на нейната реална практическа полза за правата на гражданите, за развитието на гражданското общество и за правилното функциониране на държавните институции са теми, която неизбежно преминават през засилване на чувствителността на гражданската култура, през разширяването на правосъзнанието и зрялото разбиране на естеството на конфликтите между различни правнозащитими интереси, между властта и гражданите. В този смисъл съдебната практика, освен прякото й предназначение, изпълнява ролята и на историческа хроника за развитието на правнозначимите сблъсъци и за приучаването на държавните власти да се разполагат в границите, които позволяват истинско разделение навластите.

Публикуваме произнасяне на съдебен състав в качеството му на наказващ орган по чл. 405, ал. 3 ЗСВ в процедура за налагане на глоба на държавен служител за това, че е отказал да изпълни съдебен акт. Освен че носи информация за конкретна човешка история и за отношението на държавните власти към нея, определението обсъжда проекцията на основния конституционен принцип на правовата държава в този конфликт.

Определение по н.ч.д. № 3166/2020 г. от 27.04.2021 г. на Софийския градки съд в състав: Мирослава Тодорова (докладчик), Христинка Колева, Силвия Тачева.

д-р Райко Ошанов**

(Резюме от изложението, направено пред научно-съвещателния комитет на Б. Р. Съюз)

Анотация: „С настоящата статия авторът се е опитал да предложи организационни решения, чрез които да се подобри бързината при решаването на трудови спорове. Част от предложенията са за създаване на специални трудови съдилища или отделения към съдилищата, засилване ролята на инспекцията по труда за провеждане на помирителна процедура между работника и работодателя в тридневен срок от подаване на жалбата, създаване на съвети с помирителни функции, решаване на делата за заплата в една инстанция, създаване на трудова прокуратура или процесуално представителство на работническите или работодателските организации в процеса. В заключение авторът обосновава извода си, че трудовото материално законодателство като обособен дял от правото се нуждае от трудово съдопроизводство, като процесуално право, чрез което да се гарантира изпълнението на породените задължения, при една бърза, безплатна и близка до работодателя и работника съдебна защита.“

Ключови думи: трудови дела, трудово правосъдие, помирителни съдилища, помирение, медиация, инстанции, бързина, безплатност, достъп до правосъдие, съдебен бюджет, съдебни райони, трудова прокуратура, участие на прокурор

* Публикувано в сп. „Труд и право“, г. II (1940), № 4.

** Доктор по право. През 30-те и 40-те години началник на Софийската инспекция по труда, впоследствие началник на отделението на труда при Дирекцията на труда и обществените осигуровки. Хоноруван преподавател в Държавното висше училище по финансови и административни науки (днес УНСС). Автор на монографиите „Коментар на Наредбата-закон за трудовия договор“, С., 1936, 150 с., „Колективният трудов договор като правен институт“, С., 1940, 343 с., „Правна закрила на труда в България“, С., 1943, 332 с.

Резюме: Настоящата публикация има за предмет да изя­сни как принципът на правовата държава се утвърждава като основ­но положение в правния ред на европейската интеграция, какви са неговите проявления и конкретни измерения според досега развита­та практика на Съда на ЕС, какви са предизвикателствата пред ефек­тивното му зачитане и какви гаранции за спазването на принципа са развити до момента или се очертават като необходимост в перспек­тива. Особен акцент в анализа е поставен на очерталата се кризисна тенденция в спазването на изискванията, произтичащи от принципа на правовата държава в Полша и Унгария, както и на отговора, кой­то институциите на ЕС и в частност висшата интеграционна юрис­дикция дават до настоящия момент на визираните проблеми.

Ключови думи: принцип на правовата държава, правен ред на ЕС, Съд на Европейския съюз, криза на правовата държава в ЕС

Принципът на правовата държава е един от основополагащите принципи, на които почива правният ред на европейската интегра­ция. Изведен в практиката на Съда на Европейския съюз, принци­път на правовата държава е закрепен като основна ценност на Съ­юза в чл. 2 от Договора за Европейския съюз (ДЕС). Неговото зачи­тане е условие за присъединяването и принадлежността на една държава към европейската интеграционна система, а от друга стра­на, спазването на изискванията, произтичащи от този принцип, е елемент на законността в правния ред на ЕС. Останал дълго време високо абстрактна категория, използвана рядко като ориентир в тъл­куването или допълнителен елемент за произнасянето на Съда на ЕС относно спорове, свързани с обхвата на осъществявания от него контрол, принципът на правовата държава придобива все по-ясни конкретни измерения в условията на възникналите предизвикател­ства пред неговото зачитане в редица държави членки на Съюза през последните години. Необходимостта да бъдат преодолени тези предизвикателства катализира разгръщането на значима юриспру­денция на висшата интеграционна юрисдикция относно непосред­ствените изисквания, които произтичат от принципа на правовата държава, а от друга страна, става повод за редица предложения за възприемането на нови разрешения относно гарантиране на негово­то ефективно зачитане.

В този контекст настоящата публикация има за предмет да изя­сни как принципът на правовата държава се утвърждава като основ­но положение в правния ред на европейската интеграция, какви са неговите проявления и конкретни измерения според досега развита­та практика на Съда на ЕС, какви са предизвикателствата пред ефек­тивното му зачитане и какви гаранции за спазването на принципа са развити до момента или се очертават като необходимост в перспектива. Особен акцент в анализа е поставен на очерталата се кризисна тенденция в спазването на изискванията, произтичащи от принципа на правовата държава в Полша и Унгария, както и на отговора, кой­то институциите на ЕС и в частност висшата интеграционна юрис­дикция дават до настоящия момент на визираните проблеми.

Анотация: Действащата администрация на държавата, общините и самоуправителните лица на публичното право неминуемо има опасност да причини засягане на правата и законните интереси на гражданите и юридическите лица. Правната система има редица гаранции за преустановяване на нарушението на правата и законните интереси, както и за превенция на такива нарушения. Акад. Стайнов в статията систематизира гаранциите според вида им в три големи глупи: политически, вътрешни (за самата администрация) и съдебни. Инструментариумът на политическия контрол не се изчерпва с парламентарния контрол, а включва и контрола на избирателите. Инструментариумът на вътрешния контрол, както припомня акад. Стайнов, не се изчерпва до административния и йерархическия контрол, но включва и финансов контрол. От особена ценност е систематизирането на съдебните гаранции за законна администрация, като акад. Стайнов припомня, че инструментариумът за съдебна санкция за незаконните актове и действия на администрацията не се изчерпва с административното правосъдие. Той обхваща и възражението (отводът) за незаконност и наказателното преследване на углавния съд.

Ключови думи: неправомерна дейност, администрация, държава, община, гаранции, права, законни интереси, политически гаранции, вътрешни гаранции, съдебни гаранции, избиратели, парламентарен контрол, административен контрол, йерархически контрол, финансов контрол, отвод за незаконност, наказателно преследване, жалба за отмяна, административно правосъдие

Съдия Рут Бейдър Гинсбърг,
Върховен съд на САЩ

Международна академия по сравнително право

Американски университет

30 юли 2010 г.

… … … ….

От самото раждане на САЩ като нация чуждестранното и международното право са оказвали влияние върху правото и правосъдието. Бащите-основатели, и най-вече Александър Хамилтън и Джон Адамс, са били запознати с водещите международноправни трактати, с английското търговско и конституционно право. И са прилагали това познание като адвокати в правни спорове.

Член 1 от Конституцията на САЩ упълномощава Конгреса да дефинира и определи наказания за „престъпления срещу правото на нациите” и още първият Конгрес е приел Закон срещу чуждестранни деликти, който оправомощава федералните съдилища да разглеждат граждански искове от чужденци за деликти, „нарушили правото на нациите или съглашения на САЩ”.

Всяко съмнение относно традицията на съдебното позоваване на чуждестранно и международно право е – или следва да бъде – разсеяно от изчерпателната статия на Стивън Калабрези и Стефани Дотсън Зимдал, публикувана през 2005 г. в списание „Правен преглед” на Юридическия колеж William & Mary. Проучването, заемащо повече от 160 страници, показва колко погрешно е да се твърди, че цитирането на чуждо право е неотдавнашна ерес, прокарвана от либерални съдии активисти в преследване на политическите им цели.

Правото на нациите, заявява в известното си изказване от 1815 г. председателят на Върховния съд Маршал, е част от нашето право. Решенията на съдилищата на други страни, обяснява Маршал, показват как правото на нациите е разбирано там и те ще бъдат отчетени при определянето на правилата, които важат тук. Тези решения, пояснява той, макар да не са обвързващи за съдилищата в САЩ, заслужават уважително внимание поради потенциалната им убедителна сила.

Десетилетия по-късно, през 1900 г., Върховният съд на САЩ потвърждава, че „международното право е част от нашето право и следва да бъде установено и прилагано от нашите съдилища… Там, където отсъства съглашение, закон, правителствен указ или съдебно решение, следва да се прибегне до обичаите и практиката на цивилизованите нации и като доказателство за тях – до произведенията на юристи и коментатори, които в резултат на години работа, изследвания и опит са извънредно дълбоко запознати с предмета си“.

Такива произведения днес са написали и мнозина от присъстващите в тази аудитория.

Сега се пренесете с мен напред във времето до началото на този месец, когато бяха заседанията по номинирането на Елена Каган за съдия във Върховния съд на САЩ. Въпроси относно международното и чуждото право бяха отправяни неколкократно от членове на сенатския Комитет по правосъдието. Един сенатор изрази „ужаса” си, че когато Каган е била декан на Харвардския юридически факултет, „първокурсниците били заставяни да посещават курс по международно право“. Друг сенатор се изказа, че „основателите никъде не са казали нищо за ползването на чуждото право“. „Моля, обяснете – поиска този сенатор, – на какво основание е допустимо понякога да се ползва чуждо право, за да се тълкуват нашата Конституция или нашите закони, нашите договори”. А друг попита „дали съдиите изобщо някога трябва да търсят в чуждите закони добри идеи” или „вдъхновение за собствените си решения“.